Най-ценният урок, който научих от акад. Дечко Узунов, е, че човек сам прави щастието си. Това каза изкуствоведът проф. Аксиния Джурова, която представи вчера в Казанлък книгата “Разпилени спомени”, събираща записките, които майсторът на българската живопис е написал в последната година преди кончината си. Щастието си там, където си ти, не можеш да го търсиш непрекъснато на местата, където не си бил, е казвал творецът.

Всички го наричаха “бай Дечко”, така беше, когато се запознах с него, така си и остана и дори след като стана академик, никой не го нарече “академика”, разказа проф. Джурова. По думите и той е живеел живота във всеки дъх. “Най-яркият ми спомен с него е, когато за пръв път го видях. Било е в края на 60-те или началото на 70-те години на миналия век. Той беше от хората, които по дух бяха по-млади от учениците си. Беше по-млад от децата, по-млад от всички нас. И беше такъв във всичко”, разказа тя. Дечко Узунов е боготворял женската красота, природата, българската жена.

Имах късмета да се запозная с аристократа на българското изкуство акад. Дечко Узунов още в ранна възраст, в последните години на гимназията, благодарение на неговите племенници Христо Нейков и Атанас Нейков, разказа проф. Аксиния Джурова. Тя посочи, че те са й помогнали много да навлезе в българското изкуство, тъй като чуждите възпитаници като нея са изучавали много малко за него. “Единственият начин да влезем в това, което се случва в нашето изкуство, беше да станем комисари на изложби, сега наричани куратори. С Христо Нейков направихме първата голяма изложба на Борис Ангелушев в Националната галерия и така постепенно успях да попадна в техния кръг и да се запозная с бай Дечко”, посочи тя.

Проф. Аксиния Джурова е и човекът, накарал художника да напише тези “разпилени спомени” в края на живота си, които тя дари на галерията в родния му Казанлък по повод 125-ата годишнина от неговото рождение. Те действително са такива, това не е в точния смисъл дневник, тъй като той никога не е писал подобно нещо и не искаше да го прави, посочи тя. Твърдял е, че неговият дневник са картините. Убедих го, че разказва много добре и че тези написани спомени са това, което ще остане след време, разказа проф. Джурова. Художникът е започнал да пише спомените си през 1979, когато е постъпил в болница в Банкя, а впоследствие и в Париж и във Виена. Те са написани на различен формат хартия. По думите на проф. Аксиния Джурова вътре има много интересни неща, а най-впечатляващ е финалът на спомените му. “Той е толкова провиденциален, че имам усещането, че е писан за днешното време, за цялата напрегнатост, в която живеем, за цялото пренасищане на човека от самия себе си”, обясни тя.

“...Небивало напрежение в атмосферата на света! За война или за мир?! Нима всичко, създадено досега от памтивека до днес, ще загине завинаги! (в един миг) Земята си отмъщава, ние изсмукахме от нейните недра жизнените и сокове. Взривове и алчният човек разруши вечното спокойствие и равновесие – от горещата лава до спокойните вълни на океаните. Въздухът стана задушлив и отровен... Земята престана да бъде наш дом – тръгнахме към космоса...към галактиката накъде...Човекът дойде до границите на безумието! Земята ще свети, гледана от други планети като минало величие на хора и общества, епохи и цивилизации. Каква ирония! ...“, пише Дечко Узунов към края на своите записки.

Държах много той да напише тези неща, защото точно в тези негови думи, в този зов към хората да се опомнят, той развенчава мита, който витае около него за тази негова “лежерност”, посочи проф. Аксиния Джурова. По думите й Дечко Узнунов е бил изключително елегантен, с безупречно чувство за хумор, излизал е от всякаква ситуация. “Затова и прелетя през няколко политически системи и през всички течения в изкуството, винаги оцеляваше. Никой не можеше да му противоречи, защото умееше да убеждава много и го правеше много галантно”, каза тя. Според нея с тези спомени хората могат да видят дълбочината на човешкото прозрение и добротата, която е излъчвал художникът. Другото, което си личи в тях е, че той не таеше злоба към никого, той нямаше завист към хората. Винаги казваше, че завистта е равносилна на братоубийство. Когато го попитах защо никога ти не говориш лошо за хората, той казваше “Аз съм си самодостатъчен, няма нужда да завиждам на никого”, каза още проф. Джурова. Тя си спомня, че авторът й е дал записките на 23 април 1986 година, точно три дни преди смъртта си. Тогава се е състояло гласуването за народни и заслужили деятели на културата и на изкуството. “Бях сред номинираните, той излезе и ми подаде списъка с одобрените. Показа ми, че съм останала под чертата заедно с Иван Кирков и Галин Малакчиев. На листа бай Дечко нарисува феникс и ми каза, че последните ще бъдат първи. Така и стана, тримата минахме след второто гласуване”, разказа проф. Джурова. Тогава й е нарисувал и един портрет, който тя е запазила за себе си, а спомените е решила, че трябва да останат в родния му Казанлък.

По думите на проф. Аксиния Джурова около Дечко Узунов е било страшно приятно. Той можеше да те извади от всякакво състояние на тъга и на отчаяние, винаги намираше надежда и ти даваше крила, а като го попитах как го прави, отговори, че някъде вътрешно пази детското усещане, обясни тя. “Пазя детския спомен в Казанлък, където баба ми на една диканя ме теглеше и това беше за мен първото велико летене”, е разказвал Дечко Узунов.

“Имам много и най-различни преживявания с него. Почина три дни, след като ми нарисува феникса, но нямах никакво усещане, че това е един човек, който си отива”, посочи тя. Според проф. Аксиния Джурова” бай Дечко” е бил емблематична личност не само за България. Той беше и председател на световната асоциация по изкуства, беше номиниран и от ЮНЕСКО за личност на годината. Беше една личност от европейски мащаб и нашите художници и нашата култура трябва да е много благодарна на Дечко Узунов за това, че беше мостът между Европа и България, каза тя и подчерта, че е чудесно, че се отделя нужното внимание на 125-ата годишнина от неговото рождение.